Публикувано в 24часа. От години наблюдавам с все по-нарастващо възмущение катастрофалното положение, далеч не само в икономически аспект и състоянието на бездържавие, в което се намира България повече от две десетилетия. Протестите, свалили правителството на ГЕРБ, са повод за умерен оптимизъм и със сигурност повод за гордост, че българите се събудиха и показаха, че няма да търпят вечно престъпната некомпетентност и арогантност на политиците не само в София, но и в Брюксел.

В тези редове искам да обърна внимание на някои политически и икономически уроци от последните години, които са неправилно оценени, и то не само в България, и които изискват основно преосмисляне на българските държавни приоритети.

За големите и малките в Европа. Сегашната финансова и кредитна криза от 2007 година е от световен мащаб и тепърва предстои да се задълбочава. Най-голяма вина за създаването на кризата носят дълго натрупвани дисбаланси във финансовата система на САЩ в атмосфера на неадекватна регулация и прекалено интимна връзка между банки, регулатори и правителство, която продължава и днес. Макар и да има някои общи корени с американската, европейската криза се дължи на неадекватната кредитна рамка на Съюза, която до скоро не отчиташе икономическите показатели и риск на различите страни, и предоставяше безогледно евтин кредит.

Източникът на европейските проблеми са най-вече Германия и Франция – това твърдение вероятно ще шокира някои еврооптимисти. Двете страни първи нарушиха правилата на Маастрихт и преминаха допустимите граници на държавния дълг и бюджетен дефицит още през 2002-2003 г. Те мълчаливо подведоха и допуснаха по-малките икономики да увеличат задлъжнялостта си до опасни нива. Освен че днес не признават ролята си за създаването на кризата, двете страни и особено Германия, безкомпромисно налагат мерки за затягане на финансовата дисциплина, които правят невъзможен икономическият растеж и имат огромна социална цена за засегнатите страни. В същото време все по-безотговорни експерименти се налагат и се тестват в най-малките и най-уязвимите икономики в периферията – например таксата върху спестяванията беше наложена на Кипър, а не при пакетите мерки, договорени за Испания или Ирландия, въпреки че беше предложена и за трите държави. Кипърската такса върху спестяванията и особено  фактът, че EС настоя в началния вариант облагане дори на застраховани влогове до 100 хиляди евро, беше определена в публикация на Forbes като “най-безотговорното решение в банковия надзор след трийсетте години на миналия век”.

Повече от очевидно е, че Германия и EС са готови да пренебрегват интересите на по-малките икономики без оглед на влошаващата се политическа ситуация и на социалната катастрофа там. Също е очевидно, че предприетите мерки обслужват тесни интереси, не коригират истинските причини за кризата и правят невъзможно съвземането на икономиките в периферията. Трудно е да се предскажат вариантите, които стоят пред EС, но е напълно възможно някоя от засегнатите страни да реши, че ще бъде по-добре извън Съюза. Това изисква България да бъде подготвена за варианти, поне някои от които са доста европесимистични. Това едва ли може да стане със сляпо следване на директиви от Брюксел.

Къде е българската държавност? Тя е вече или в двайсетгодишна ваканция, или в кома.   Ако изобщо е нужно да се търсят причини за водене на политика в името на българската държавност и интереси, тези причини са налице днес. Можем само да се надяваме, че сегашните процеси в EС ще изиграят ролята на катализатор за събуждането на държавническа воля в лицето на някое от следващите правителства – колкото и подобен оптимизъм да е неоправдан предвид днешните лица в българската политика.

Ако си позволим да помечтаем, следващите български правителства трябва да отложат, най-малкото временно, плановете за присъединяване към еврозоната и да установят известна дистанция между българската финансова политика и линията, налагана от Брюксел, използвайки като аргумент ниския дефицит и публичен дълг на страната. Разумно увеличаване на дефицита до 3% и постепенно увеличаване на държавния дълг с до 2 % на година трябва да се използват за посрещане на най-неотложните социални нужди и за насочване на средства към малкия бизнес. Неадекватната данъчна политика – плосък данък под предлог, че спомага за жалките двайсетина милиона външни инвестиции – трябва да се коригира постепенно.

Дори без оглед на специфичната ситуация, политика на балансиран бюджет по време на сериозна криза е вид кретенизъм, чиято крайна форма може би трябва да се обозначи с името “Дянковизъм”. Очевидният факт, че бюджетът и дълговите инструменти са не цел, а средство, което се прилага в зависимост от икономическите условия, явно не бе разбран от “експертите” на ГЕРБ. Дянков имаше всички шансове да превърне България, своята собствена страна – както Меркел все още може да превърне европейската периферия, далеч не Германия – в икономически труп, макар и дисциплиниран – нулеви приходи, нулеви разходи и нулев дефицит.

В добавка на предложените мерки трябва да се запази възможно най-голяма самостоятелност на банковата система, да се продължи практиката на образцов надзор и капиталови нива на БНБ и да се вземат мерки срещу сериозни промени в стойността на основните валути. Повече от съмнително е, че присъединяване на България към рамка за европейски банков надзор може да донесе някакви плюсове за страна, която не е в еврозоната и преизпълнява изискванията за финансова дисциплина. От друга страна минусите от загуба на суверенитет, особено при демонстрираната досега безогледност на големите към проблемите на малките икономики, могат да бъдат сериозни.

След като започнахме, донякъде отзад напред, с икономическите приоритети, трябва да кажем и няколко думи за далеч най-важния проблем, който стои пред България – това е демографският срив, свързан не толкова с тежкото материално положение, колкото с липсата на вяра, че съществуват каквито и да са перспективи за нормален живот в България. Решаването на този проблем е единствено възможната основа за съществуването и бъдещето на нацията. Това трябва да бъде приоритет над всички останали без изключение.

Проблемът далеч не е само икономически и е радващо, че с протестите българите направиха първата стъпка към възстановяване на вярата, изобщо не в институциите, а в себе си – че могат да упражняват контрол и при необходимост, да изхвърлят от властта престъпно некомпетентни правителства като това на ГЕРБ.

В икономически план част от решението на демографския проблем  трябва да включва прогресивна схема за детски помощи – не сегашните жалки подаяния, а в хиляди евро на година, насърчаващи всички, но с приоритет високо образовани семейства, да имат две или повече деца и задължаващи социално слаби семейства да осигурят на децата получаване на образование като условие за получаване на помощи. Подобни програми работят в Бразилия с огромен успех.

Подобрено заплащане на учителите, насърчаване на висшите училища да привличат чужди студенти с възможност за оставане в България при завършване, силна връзка между университетите и бизнеса, спонсорирана от държавата, ако е нужно, имиграционна политика, позволяваща на млади и образовани семейства от страни извън EС да се установят в страната и да получат гражданство в разумен срок, са някои от начините да се  забави демографския срив и да се компенсира донякъде изтичането на хора.

Примери на подобна политика, макар и да не са включени в нито един учебник на неолибералните икономисти, могат да се видят приложени с огромен успех в последните години в Канада, Бразилия и редица други страни.

Решаването на демографския срив е единствена възможна основа за бъдещето на нацията и в този смисъл трябва да бъде над всякакви икономически съображения. Но дори и в икономически план силна социална политика и помагане на широки слоеве от населението да преминат от бедност към средна класа или най-малкото към състояние на постигнат жизнен минимум е единствената гаранция за осигуряване на българската икономика в идващите години на външна стагнация и несигурност.

За добрия и лошия материал и старите политически муцуни.  Тук искам да споделя моята гордост и съпричастност с нашите сънародници, които правят невъзможното, за да  да сложат хляб на масата, да изпратят децата си на училище и да запазят съзнанието си от дезинформацията на всевъзможни демагогски и профански медии. Протестите, свалили правителството на ГЕРБ, въпреки рисковете от опорочаване или яхване от нови и стари муцуни – които рискове вървят с всяка промяна – бяха единствената възможна крачка и навременно предупреждение към политиците в София и Брюксел.

Винаги съм смятал, че хората, които търсят причините за този или онзи неуспех в хората на България и в какви ли не предполагаеми слабости на българския национален характер – чужди или наши пишман политици, академици и журналисти – са в най-добрия случай глупаци.

Това, че като цяло нацията е обезверена, немотивирана и не вижда перспектива за поне донякъде нормално бъдеще, по-скоро говори за рационалността, по-критичната позиция на българите в сравнение с други и осъзнаването им, че при  днешната неефективна и половинчата демокрация ( “демагогска демокрация”, както я нарича банкерът Атанас Буров) те нямат никакъв глас, смислен избор или контрол, който може да бъде ефективно приложен.

Ако бях дървар или бивш охранител и мислех за хората като за материал, бих казал, че българите, които излизат от училища и университети са най-добрият материал, който една нация може да произведе. Моят професионален опит в страни в Европа и Северна Америка винаги е потвърждавал това. Престъпление е провалът на всички досегашни правителства да разпознаят огромния потенциал, който нашите сънародници притежават, да ги мотивират и да предоставят минимум условията, за да може този потенциал да бъде реализиран, по възможност в България, но при всички случаи от позицията на българските интереси.

Българите намериха и упражниха единственото си право, изгонвайки правителството на ГЕРБ, давайки ясен сигнал на некадърниците в София и Брюксел. Като се има предвид пълната липса на качества и морал на сегашните ни политици, независимо от цвета, ще е разумно, ако ясни сигнали се дават периодично и ако на всеки Трети март хората излизат на улицата, за да празнуват и наред с това да решат има ли смисъл да се остави на власт поредното правителство. Поне докато се появят нови лица и докато българските политици разберат, че не работят за Брюксел или която и да е друга столица, а са избрани да защитават само и единствено българския интерес.

Ще завърша с думите на Индира Ганди: “Една нация може да бъде силна единствено благодарение на собствените си постижения, а не с това, което е взела от други”.