Публикувано в 24часа. Имаше един виц през осемдесетте – „кокошката  предложила на прасето да направят кооперативен ресторант. Има само една подробност – казала тя – от мен ще са яйцата, а от теб – пържолите”.

Този виц доста точно описва невеселата функция на малките страни от периферията на Европа, и в частност България, в европейската и по-общата западна демократична кооперация.

Вече над двадесет години българските правителства от всеки цвят се опитват да прилагат абсолютни рецепти, базирани на идеи, които сами по себе си са стойностни – като достойнствата на свободния пазар, икономическа интеграция и пр. Въпреки това резултатът е, без преувеличение, национална катастрофа. Пътят към ада често е постлан с добри намерения, а пътят към залеза на българската нация може да представлява не много повече от още двадесет години от досегашния тип демокрация.

Да се вини за катастрофата изстрадалия български народ е престъпление. Дори да се винят изцяло българските политици е неточно. Без съмнение те са властолюбиви, тъпи, нарцистични, корумпирани, безлични – с единични изключения. Но такива са и мнозинството западни политици – да споменем само Саркози, Оланд, Блеър, Камерън и Берлускони. Техните страни също страдат от болестни симптоми, но в далеч по-малка степен от България. Тук, разбира се, пренебрегваме редица важни аспекти  – да се сравнява в абсолютни величини например Обединеното Кралство с България е безсмислено – и гледаме възможно най-опростено на сегашната криза. На какво се дължи разликата?

Големите западни страни – най-вече Щатите и Обединеното Кралство, в по-малка степен големите европейски страни – имат непазарни преимущества и “входни фактори” – контрол върху чужди енергийни ресурси, приток на евтина работна ръка и на квалифицирани специалисти отвън, контрол и възможност за почти безнаказано печатане на резервните валути, контрол върху масмедиите, собствени природни ресурси.. Списъкът може да бъде продължен. Не е странно, че техните икономики произвеждат много – може да се предположи, че при горните преимущества и леви и десни – доколкото можем изобщо да ги различим напоследък, с повече правителствен контрол или по-пазарно ориентирани политики,  приложени с минимален здрав разум, биха дали добър икономически резултат. Ако изобщо има нещо изненадващо, то е фактът, че въпреки тези преимущества, или може би точно поради тях, западните страни залитат от крайност на крайност и прилагат непрактично до степен на идиотизъм един или друг нелош принцип, с което влошават тяхното и световното икономическо здраве. Последните примери са американската банкова и европейската сувереннa кредитна криза, а преди тях –  азиатската криза, спукването на dotcom балона, ипотечната криза в САЩ и други.

При това в нашия общ западен кооперативен ресторант от горния виц тези страни са в доминиращо положение и плащат по-малко, отколкото получават, и със средства, които не са жизнено важни за тях – с прясно напечатани пари, с потоп от информация и култура, представящи тяхната позиция като единствено валидна, с износ на експерти по демокрация или по европейски изисквания за щастие на кокошките. Страните от периферията като България, от друга страна, плащат с жизнени ресурси – с изтичащи образовани хора, със загуба на суверенитет във всички сфери и обезверяване на нацията, с последния лев на пенсионера , отиващ в чешки и английски монополи. Дисбалансът се дължи на безкрайно неравните позиции на България и европейската периферия с големите в света и в Европа. В резултат едно от основните изисквания на пазарната демокрация е напълно отсъстващо – това е изискването за относително равни условия за всички участници. Основната цел на българската демократична рецепта трябва да бъде да компенсира във възможно най-голяма степен последиците от този дисбаланс – цел трудна, но със сигурност постижима в по-голяма степен от това, което наблюдаваме досега.

Как да продължим да участваме в демократичната кооперация и все пак по възможност да оцелеем като нация ? Ето една проста рецепта за първите няколко стъпки:

Първа стъпка: Да се събуди съзнанието за българската държавност в съзнанието на всеки политик или редови българин. Ако е нужно и със средства, от които разбират и най-глухите политици, и най-инатливите магарета. Да се осъзнае, че нищо добро няма да дойде наготово отвън и че бъдещето зависи от потенциала на хората в България – знам от опит, че този потенциал е огромен. Също зависим и от безхаберната ни политическа каста, която трябва да намери начин да мотивира и реализира този потенциал. Това може да се постигне дори при сегашната липса на стойностни хора в политиката, ако те бъдат заставени да действат от позицията на българските интереси. Пак ще споменем – нашите политици са простовати и властолюбиви, но такива са и европейските.

Втора стъпка: Да се погледне на страните от Западна Европа и останалия западен свят като на това, което са – неефективни, разглезени, пристрастени към кредит икономики, невъзприемащи реалността и налагащи все по-крайни и лунатични решения – като таксата в Кипър. Те трябва да  бъдат смятани за икономически партньори, добронамерени като цяло, но поради големината и поради известни пристъпи на маниакалност, понякога опасни за другите и себе си.

Трета стъпка: Да се осъзнае, че пазарната демокрация работи по-добре в страни, в които тече отвън, а не обратното. Банкерът Атанас Буров казва: “Няма демокрация, където няма колонии. Няма демокрация, където няма да ти тече отвън, от чужди джобове и каси.”. За България да се опитва да се прилага нерегулирана пазарна демокрация с правила, взети назаем от бивши империи, при положение , че днес изстрадалата ни страна е не много повече от колония, е самоубийствено. Българската държавна стратегия трябва да има за цел да компенсира глобалните дисбаланси чрез социални програми, насърчаващи раждаемостта, изграждащи средна класа като основа за стабилна икономика при външна стагнация, чрез силни образователни и имиграционни програми за привличане на образовани хора от страни извън EС. Успешни примери могат да се видят в Бразилия, Канада и други страни. Това не е предложение за налагане на социализъм, а за рационален подход за коригиране на огромните дисбаланси между малките и големите в западния свят и за поставяне на България в позиция, в която може да реализира някои от плюсовете на пазарната демокрация.

Мечти на един наивник, ще кажат някои. Безспорно. А доколко е възможно поне част от горното да се приложи на практика ?

Ще трябва да почакаме и да изпием доста чай, за да разберем, както казват едни други европейци – abwarten und tee trinken…