Публикувано в Капитал. Винаги ми се е струвало необяснимо как разумни иначе хора могат да поддържат убеждения, че постигането  на определена икономическа цел може да стане с “леви” или с “десни” политики, или с каквато и да е обща рецепта.  Далеч най-митологизираната от тези рецепти е  универсалната приложимост и достойнства на свободния пазар.

Днешната неокласическа икономика, в чиято основа e ефективността на пазара, има някои прости ограничения, които обикновено се премълчават. Тук ще се опитаме накратко да покажем с примери – неакадемично и от позиция на елементарен здрав разум – кой е спечелил от прилагането на свободна търговия, а също и в кои случаи либерализирането на пазара е довело до не дотам добри резултати.

Основният източник на следващите идеи са книгите на  Ха Джуун Чанг, икономист в Кеймбридж в наши дни и Фридрих Лист, немски икономист от 19ти век, както и в по-малка степен на политици и учени като Бжежински, Грийнспан, Щиглиц. Без претенции за принос, целта на тези редове е да се осъзнае нуждата за разграничаване на фактите от митологията в днешните пазарни канони и за търсене на прагматизъм в българската икономическа политика.

Малко история.

Теориите за ефективността на пазара съществуват и обслужват интересите на създателите си от средата на 18ти век. Според неокласическата мисъл, бързата индустриализация на Британия и по-късно на останалите развити днес страни се дължи на политиката на свободна търговия през 18ти и 19ти век  и теоретично доказаната ефикасност на пазара в трудовете на Адам Смит и Дейвид Рикардо. Библията на класическата икономика, “Богатството на народите” на Смит, е издадена в 1776 г.

Според съвременници на Смит и Рикардо нещата не са се случили точно така. Даниел Дефо, авторът на “Робинзон Крузо”, описва в “План за английската търговия” (1728) как Хенри VII от 15ти век и по-късно Елизабет I, отчитайки сериозната изостаналост на Англия в сравнение с индустриалните центрове в днешна Белгия и Холандия, насърчават вътрешната вълнена индустрия – най-важната за времето. Осигуряване на субсидии и монополни права, високи тарифи,  забрани за внос на изделия и износ на сурова вълна, привличане  на чужди работници, правителствен шпионаж, по-късно монополизиране на търговските пътища с Навигационните актове и унищожаване на холандската и белгийската търговия по море, както и на по-развитите производители на памучни изделия в Индия са само малка част от “непазарните” –  най-меко казано – мерки, с които Британия постига индустриално превъзходство. Тази политика на меркантилизъм – друг блед термин –  достига върха си по времето на Робърт Уолпол, министър на Джордж I. Той въвежда още по-тежък протекционизъм – 50-55% вносни тарифи при 6-8% на континента, въвежда стандарти за качество, забранява индустрията в колониите и взема мерки за превръщането им в аграрен придатък на Британия. Уолпол, който освен компетентен политик е и пословично корумпиран, е сатирично представен от Джонатан Суифт в образа на Флимнап, шут на краля в “Пътешествията на Гъливър”.

Половин век след Уолпол и след почти три века държавен протекционизъм британската индустрия вече превъзхожда всички на континента. В този момент Адам Смит издава “Богатството на народите”, в която атакува политиката на Уолпол и защитава ефективността на пазара. Самите индустриалци, както и Смит разбират, че протекционизмът започва да става ненужен и че свободната конкуренция облагодетелства страните с развито производство, превръщайки останалите в нетни консуматори и износители на суровини. Въпреки пазарните си пристрастия, Смит все пак съветва Америка, или Нова Англия, да не развива собствена индустрия и да не контролира вноса от Британия.  Британски министър от същото време казва, че “на колониите не трябва да се разрешава да произведат дори един гвоздей”.

Реакцията в Америка и Европа.

В Америка, веднага след извоюване на независимостта секретарят на финансите Александър Хамилтън издава “Доклад за индустриалното производство” (1791) в директно предизвикателство на препоръките на Смит, в който набелязва мерки за развиване, държавно финансиране и подкрепа на собствените “индустрии в зародиш”. В Германия икономистът Фридрих Лист, последовател на Хамилтън, публикува “Национална политикономия” (1841), където критикува претенциите на теорията на Смит, че е наднационална. Според Лист, “Целите на всяка икономическа стратегия могат да бъдат само политически и национални… Ясно е, че  свободна търговия и конкуренция между две нации е от взаимна изгода само ако те са на същото или близко  ниво на индустриално развитие. В противен случай изостаналата страна трябва да защити с правителствени мерки и развие своята индустрия до степен, която да й позволи да се конкурира успешно.” За обяснението, че Британия е постигнала възход след въвеждане на свободна търговия, а не в резултат на протекционизма Лист казва, че това е все едно да се твърди, че едно овощно дърво е достигнало зрялост и дава плодове не поради, а въпреки грижите на фермера.

По-нататък, Америка и европейските страни постигат индустриализация  в края на 19ти век, а азиатските икономики, най-вече Япония и Корея от пълна изостаналост се превръщат в индустриални лидери през последния половин век чрез държавно стимулиране на собствените индустрии и износ. Само след постигане на висока степен на развитие, те започват да насърчават и налагат на другите либерализиране на пазара, в голяма степен запазвайки повече или по-малко явни мерки за подкрепа на собствените производства. Фридрих Лист нарича това “да ритнеш стълбата, по която си се изкачил до върха”.

Обратно към бъдещето и изводи.

Пълната историческа амнезия и хипноза по отношение на ролята на пазара вероятно е свързана с факта, че през 90те години светът беше абсолютно еднополярен, нещо, което днес бавно се променя. Едва ли трябва да е икономист човек, за да разбере, че само по-развитата страна печели от директна конкуренция. Още повече, че разликите в производителността  днес са десетки  пъти по-големи от миналото, а технологиите позволяват конкуренция независимо от разстоянията, т.е. естествените защити за по-малките са премахнати. За да сме честни, трябва да споменем, че нито царете на пазарната теория – Смит и Рикардо, Милтън Фрийдман и днешните неокласици, нито местните пъдари на същата – разни Дянковци и Каролевци –  твърдят, че всички печелят от свободен режим. Те твърдят само,  че се увеличава консумацията и ефективността на глобално ниво, без да се ангажират с изследване на отделни участници. С това не може да се спори. Всеки балкански, а вероятно и английски, овчар може да ви каже, че ако се либерализира пазарът, с други думи ако се остави вратата на кошарата отворена през нощта с овцете от едната страна и вълците от другата, консумацията ще се увеличи, но обменът няма да облагодетелства в равна степен двете страни.
Пазарната стратегия за развитие, известна като Вашингтонски консенсус причини невиждани по брой и мащаб кризи през последните двайсетина години – мексиканската, азиатската, руската, аржентинската. Вътрешна липса на регулация и прекален пазарен оптимизъм беше в основата на няколко американски кризи, водещи до сегашната депресия, която е без аналог. Збигнев Бжежински в книгата си “Америка и кризата в световния ред” признава растящи вътрешни проблеми – неконтролируем дълг,  нерегулирана финансова система, остаряваща инфраструктура, масова бедност и необразованост,  блокирала политическа система. Въпреки това новите рецепти продължават да виждат пазара като решение, a всяка алтернатива като източник на проблема. Успешно е заглушаван  правилният въпрос – как да се постигне баланс и по-ефикасно взаимодействие между национална политика, правителство и пазар.

Преследването на една абстракция, каквато а пазарната теория, откъсната от националния интерес и катастрофална за всички, е точно такава безсмислица, каквато са войните в защита на  закона за чупене на яйцата от правилния край в “Пътешествията на Гъливър”.

Сигурно дотук някои про-пазарно ориентирани читатели са обявили незначителния автор на тези редове, а вероятно и Бжежински за отчаяни социалисти.  Така че едва ли ще влошим много нещата, ако кажем, че днес всички страни, развити или не, имат интерес от разхлабване на каноните на пазара и завръщане към една друга стратегия, според която “не е важно дали котката е черна или бяла, стига да лови мишки”. Тя се нарича прагматизъм и е по-стара от пазарната теория.  Това казва и българската мъдрост:
Не всичко, което пише по книгите, расте по нивите.