За корупцията, културата и космоса, които пречат на кривата неолиберална линия

По повод на неотдавнашна публикация на Центъра за изследване на демокрацията: „Близо 2 милиона българи дали подкуп през 2014 г.“ Непубликувано от послушните български вестници засега въпреки няколко опита. Малко е да се каже, че съм отвратен от западната и нашата преса и всевъзможни центрове, платени отвън, за които ще си говорим някой път, според които едва ли не корупцията се случва само в България и предимно в бедните страни, докато западните страни и политици, Меркел, Буш, Блеър и Камерън, Барозу и компания  са скърцащо чисти от сутрин до вечер. Две думи по въпроса..

През 1989, в условията на еднополюсен свят английският икономист Джон Уилямсън формулира пакет от либерални политики, известен като Вашингтонски консенсус – макростабилност и фискална дисциплина, свободна търговията и внос, по-специално ниски или нулеви тарифи и квоти, премахване на пречките пред външните инвестиции, приватизация на държавните предприятия и гарантиране на интелектуалните права. С помощта на Международния валутен фонд, Световната банка и Световната търговска организация тези мерки агресивно се налагат на развиващите се икономики под благовидни предлози като защита на потребителя, ускорено развитие и пр. Защитници на глобализацията използват и по-откровени думи от „консенсус“ – известна фраза на Маргарет Тачър е , че „няма друга алтернатива“ (There Is No Alternative, или аргументът TINA), а журналистът Томас Фрийдман използва за пазарните мерки термина „златна усмирителна риза“ в смисъл, че ускореното развитие, почти гарантирано според пазарните канони, изисква и жертви – загуба на икономически суверенитет и тежки социални мерки като орязване на помощи и вдигане на пенсионната възраст. Тук в скоби ще дадем два примера докъде може да стигне подобно пазарно мислене – шефът на американската AIG Боб Бенмоше, след като собствената му компания беше спасена с милиарди правителствени пари, добронамерено предложи вдигане на пенсионната възраст до 80 години в Европа като средство за намаляване на правителствените харчове, а японският вицепремиер просто посъветва пенсионерите в страната да не живеят прекалено дълго.

Дали усмирителната риза na либералния пазар е златна, може да ви каже всеки италианец просто като погледне през прозореца. Както и всеки испанец, българин, грък, кипърец, ирландец, повечето хора в Южна Америка, всеки англичанин извън лондонското Сити и всеки американец извън Вашингтон и извън стотната от един процент свръхбогати. Растежът, както и да се измерва, не се случва въпреки огромните жертви и социални катастрофи, причинени от консенсуса без алтернатива. Кратката присъда е, че ако в наши дни изобщо има съгласие, то е, че Вашингтонският консенсус не е вярната стратегия (Щиглиц, “Консенсуса след Вашингтонския консенсус”).

Глобалистите обаче, единствено представени в медиите, обясняват провалите на свръхлибералните мерки в по-малките икономики с корупцията или културата, или националното наследство на тази или онази страна. Това е учтивата форма, а в по-прям език причината се свежда основно до корупция, мързел и второстепенни фактори като индивидуализъм, нерационалност и пр. Същото се твърди от местни мекерета – политици и академици. Можем да си спомним по адрес на българите фрази като “лош материал”, “не кирпич, а кал” и т.н. Хората са разираемо объркани и обезверени от претенциите, че собственото и общественото добруване е в техни ръце във време на европейска принадлежност и демокрация, а когато страната затъва във все по-дълбока криза, далеч не само икономическа, се налагат обяснения като горните. В следващите редове ще видим колко струват и кого обслужват те, и ще споменем някои интересни паралели от миналото.

За корупцията или Виж кой говори. Не можем да отричаме , че дребната корупция по нашите ширини е симптом на не дотам ефективна икономика и бюрокрация. В западните страни корупцията е по-контролирана, но това съвсем не значи , че я няма – тя просто е с по-приемлив етикет и изместена към по-горните етажи на властта и бизнеса през цялата гама от законното до незаконното. Лепенка за колата за стотина долара, удостоверяваща, че собственикът е спонсор на полицията, осигурява безнаказаност за дребни нарушения . Десетките хиляди лобистки фирми, легално регистрирани във Вашингтон дават глас на долара преди гласа на избирателя, практика забранена в Европа, поне в явна форма. Настоящият (тогава) премиер Блеър спуска завеса върху правителствено разследване за подкуп за милиарди на БАЕ след ритник под масата от саудитците и под претекст, че би навредил на британската сигурност . Бившият вече премиер Блеър става собственик на консултантска компания по въпроси в Близкия изток. Марк Тачър, синът не помня на кого, получава, пак под масата 12 милиона от оръжейна сделка, документирани със записи, които след това се загубват по рафтовете на правителството. ЕС под натиск от Меркел налага данък, или по-точно кражба от частни вложители на банки в Кипър, стъпка, последвана от рекламни кампании на немски и швейцарски банки към кипърци да преместят при тях влоговете си за по-сигурно. Тоест, намеса на Меркел, отлив на пари към чужди банки и още по-тежко положение за Кипър, и в резултат ЕС и пак Меркел настояващи за още по-затегнати колани. За кипърци, не за немци.

Едва ли има по-фина дисекция на лицемерието и разтегливия морал на богатите страни от хумора на Греъм Грийн. В „Пътешествия с леля ми“ почтен английски банков чиновник е измамен от споменатата леля да прекара през границата куфар, който без негово знание е пълен с контрабандни пари. Когато ги открива и преодолява началния шок, чиновникът преброява парите и забелязва: „Огромната сума ме поуспокои. Това вече не приличаше на контрабанда, a на финансова операция.“

Може би в бедните страни има повече дребни финансови престъпления и лош контрол, ясно е също, че политиците се опитват да приберат колкото могат в мащабите на съответната страна. По корупция и злоупотреби по горните етажи обаче богатите страни са далеч пред останалите в абсолютни, относителни и всякакви стойности.

За културните и националните особености. Възгледи за непригодността на някои култури за икономическо развитие са били популярни и преди. Те затихват в периода на деколонизация и икономически растеж през 60те, известен като златната ера на капитализма и днес отново се възраждат като удобен начин да се обяснят провалите на неолибералните мерки. Един от по-известните автори днес на подобни теми е Франсис Фукуяма, известен и с бомбастичното, макар и малко подранило  оповестяване на „края на историята“ през 90те.

Някои по-ранни примери са показателни за стойността на тези теории. Разпространеното мнение на британците по отношение на германците през ранния 19ти век, документирано от редица автори, сред които Мери Шели и Артър Фолкнър, армейски лекар и писател е, че те са бавни, работят само когато искат, склонни са към индивидуализъм и са прекалено емоционални. В началото на 20ти век Германия вече е развита индустриална страна. Макс Вебер издава “Протестантската етика и духът на капитализма”(1905). Сега обясненията са, че протестантството възпитава полезни за прогреса качества.

Когато Франция и Италия на свой ред постигат напредък, това е обяснено с християнската етика, сега включваща и католицизма. В същото време в началото на 20ти век японците и корейците са описвани като мързеливи, прекалено независими (според Беатрис Уеб, английска общественичка, Сидни Гълик, мисионер и др.) и се смята, че конфуцианството, което поставя нравствените норми над законите, е една от причините за азиатската непригодност за икономически прогрес. След като японският прогрес става факт, се твърди, че специфичната местна версия на конфуцианството е определящия фактор, а когато Сингапур, Корея и Тайван се нареждат сред развитите страни, вече се смята, че конфуцианството във всички форми възпитава правилни ценности.

Днес предполагаеми културни или национални слабости се приписват на десетки страни като Италия, Гърция, България, Румъния, Испания, Аржентина, Исландия изобщо на по-голямата част от света. Това не е нищо друго освен смесица от предразсъдъци и излишък на експерти, които обясняват явленията постфактум. Обстоятелството, че списъкът на страните в криза е толкова дълъг, би трябвало да подскаже на здравомислещите, че причините са системни грешни политики.

Простият факт е, че правилна икономическа среда и осезаем прогрес много бързо мотивират и създават нужните качества в хората, независимо от културната принадлежност. Обратното също е вярно – дори амбициозни и образовани хора могат да бъдат бездейни и неорганизирани в среда, която не предоставя минимални условия за успех и мотивация.

Трябва само да застанете на някоя станция на метрото в който и да е северноамерикански град, за да се убедите, че не културата, а мотивацията е определяща – потокът от хора на път за работа е съставен главно от националности, сочени днес като недотам пригодени за пазарен капитализъм – източноазиатци, южноевропейци, индийци, пакистанци, араби, африканци и т.н. Самопровъзгласилите се подходящи за капитализъм северноевропейски култури са далеч по-слабо представени. Нищо чудно някои от тях да си прекарват времето в писане на обяснения за прогреса на съответната страна, въпреки че истинският двигател са по-образованите, по-амбицирани и ефективни представители на “неподходящите” култури.

Това важи особено за нашите сънародници. В професионален аспект, по мотивация и ефективност нивото на българи и източноевропейци на запад е сравнимо с най-добрите представители на другите общности и далеч превъзхожда всички, подготвени в страни, наричащи сами себе си „Първи свят“. Тук не се опитвам да твърдя, че всички българи в чужбина са перфектни професионалисти и абсолютни работохолици, искрено вашия също не се придържа към поговорката „залудо работи, залудо не стой“. Това, което твърдя е, че българите са мотивирани, прекрасно подготвени и готови да вложат повече усилие и амбиция от местните. За добрия ръководител, който трябва да е в състояние да използва различни хора с техните силни и слаби страни, нашите професионалисти предлагат огромни възможности за организиране на ефективен процес.

Така че, драги български политици и братски центрове за изследване на политическия джамбазлък, причината за днешното състояние на България далеч не е културата, историята, народа или материала. Не е даже и корупцията, за която едва ли трябва да ви се обяснява. Няма да е зле най-накрая да се погледнете в огледалото, да се сетите за националния интерес или поне да поразхлабите усмирителната риза, така че хората да получат  минимум надежда и мотивация. Във ваш интерес е. Иначе ще трябва да си хванете пътя. Преди те да ви посочат истинската причина, по съвета на Линкълн, според който и бюлетината, и сопата са демократични средства…

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s