Пак е време за вестник Дума на българските емигранти

Вижте съвместими internet browsers тук. С по-стари версии можете да четете текста, но страницата няма да бъде показана правилно.

Този емигрант е търновец, а родом е от едно красиво плевенско село. И досега, след години на митарства в Европа, Щатите и Канада, той смята селския здрав разум, наред с прекрасното българско образование за най-ценните си професионални придобивки.

Въпреки, че напуснах България преди петнайсетина години, зареден с амбиции, нито тогава, нито по-късно целта на Голямата разходка – помните ли филма – е била основно финансова. Нито пък ме вълнуват ферарита с цвят червен или някакви други блага на западния консуматорски рай, насочен към средната или дори към горната класа глупаци.  Напротив, не понасям пазаруване за повече от половин час, нося любимото си сако навсякъде, дори в леглото, а колата, която най ми допада, е възможно най-елементарната – корола без никакви екстри. Някои събратя емигранти ме вземаха на подбив за нея в продължение на години – един близък приятел от студентство и емигрант в Щатите например винаги почукваше на дясното предно стъкло, за да ме накара да се пресягам и да въртя ръчката, докато го сваля – прозорците не бяха автоматични – само за да ми каже мараба. Зевзеклъкът беше, защото не исках да платя дори незначителна сума за ненужни екстри.

Основната цел на разходката е била винаги да отидем, да видим хубавото и не толкова хубавото навън, и да намерим или да създадем начин за разумен живот, който освен гонене на удобства, оставя време и за по-стойностни неща – за образование, култура, интереси или просто за едно по-дълго кафе сутринта. С цигара или с кубинска пура, ако се намира. Макар че като пушач съм също толкова начинаещ, колкото като консуматор – пурата ми служи, само защото е с по-тежък аромат, или смрад, според вкуса, и  успява да изгони останалите членове на семейсвото, и да осигури тишина за няколко минути.

Мислите за тежкото положение на България винаги са били част от тези няколко свободни минути на ден. Този блог, освен да предложи празни размишления като горните, се надява да покаже, че това положение няма нищо общо с българите, историята или наследството, и че много от абсолютните пазарни рецепти, които се налагат на страната от водещи демократични или финансови институции – демократични, шапката ми – съвсем не са абсолютни и водещите демократи и финансисти съвсем не изпълняват подобни рецепти, даже напротив, в собствените си страни. Дяволът, както е думата, е в детайлите, които академици като Дянков и и дебели вождове като Борисов недоглеждат. “Добре дошъл отново, дебели бели вожде!”  – помните ли Пипи и негърчетата от Корекоредут ? Познайте кои са негърчетата днес, радващи се на дебелите европейски вождове и местните им мекерета. Май сме ние.

Европейско бъдеще, прагматизъм и думичката “не”.

Противно на днешния либерален абсолютизъм, против който се обявяват все повече икономисти и представители на бизнеса дори в богатите страни, първото съображение при преследването на държавните интереси трябва да бъде прагматизмът, най-добре  формулиран от Дън Сяопин – в малко свободен превод: не е важно дали котката е черна или бяла, не е важно дали политиката е лява, дясна, източна или западна, стига едната да лови мишки и другата да дава резултати. Ясно е, че единственото възможно бъдеще за България е да бъде част от Европа. Но тази Европа също трябва да научи думите прагматизъм и толерантност и да слезе на земята след години на догма и високомерие, откъснати от реалността и с ужасяващи социални последствия. В противен случай все по-изостреното социално неравенство и катастрофално положение на огромни маси от хора ще доведе до краен национализъм и опасна нестабилност – симптомите за това вече се забелязват и в бедните, и в богатите страни. Дори и в днешното управление на ЕС има здравомислещи хора. С тези единични здравомислещи представители на европейското политическо стадо трябва да се работи в посока на разхлабване на някои догми, възраждане на местни производства и селско стопанство с местни, а не европейски политики и осигуряване на минимум заетост и автономност в бедните страни. Алтернативата е краен национализъм и хаос. Още едно лекарство срещу европейската самозабравеност е думичката “не”, която Европа трябва да чува по-често от българските политици. Не, няма да се съгласим Европа да одобрява български министри. Не, няма да унищожим селското стопанство, за да угодим на идиотизма на европейските механизми за финансиране. Не, не всички се казваме Кунева или Борисов. Да, ще имаме балансирана и договорена с ЕС енергийна политика. Не, няма да позволим на германски и чешки компании да изнасят огромни капитали и да не плащат данъци.  Едно ясно “Не!”, или повече, ще имат оздравителен ефект на връзката ни с ЕС , и ще помогнат на тях поне толкова, колкото и на нас.

Разговор по същество, идеологията е забранена, псуването разрешено.

Надявам се да чуя мнения и коментари от всеки, който смята българската земя за своя. Дали има съгласие или не с моите виждания изобщо не е важно, стига да се разисква въпросът за правилния път за съхраняване на нацията и българския интерес, а не да се спори по идеологически или абстрактни въпроси, например пазарът като такъв или съединените европейски щати и вечния кеф между германци и французи. Имам много приятели, които са загрижени за страната, но не са съгласни с мен – късмет и ако техните рецепти успеят да оправят батака, толкова по-добре.

Понеже страната е в катастрофално положение, този блог – “Дума на български емигрант” – и тази дискусия, задочна засега, ще са по същество и думите няма да се цепят. Хора, които използват по-пиперлив език или теглят една сочна псувня на който и да е – близки до ума адресати са Борисов, Кунева или Станишев – и продължат дискусията с малко или много рационално мнение, са добре дошли. За тези тримата май почти всяко продължение ще свърши работа. Намирам плитката учтивост и зъбати политически усмивки за по-голям цинизъм към изнемогващия народ от една честна българска псувня в правилна посока. От друга страна, мнения които бързат да се извиняват за периоди от българската история, ще бъдат изтривани. Няма да се извиняваме за нищо. Днешните най-големи европейски демократи имат в недалечното минало периоди – от търговия с роби до прикрит до откровен фашизъм – за които би трябвало да се извинят първи.

В известна реч в Брюж Маргарет Тачър казва: „Европейците колонизираха и, без извинение, цивилизоваха по-голямата част от света“. Не става ясно как европейците са разбрали, че светът се е съгласил да бъде цивилизован. И все пак, ако изобщо има нещо, в което можем да си съгласим с нея след катастрофите на глобализма, чийто символ е тя, това е горното отношение при защита на националните интереси.

Стамболов казва по различни поводи – Берлинския конгрес и руската, не винаги умела, политика на Балканите: “Разсякоха нашето мило Отечество на пет части и сега ни карат да отидем, не, да се довлечем до трохата, която берлинските джелати ни подхвърлят … Обичаме Русия, за това, че ни освободи, но долу ръцете от българската политика!” Чудно ми е колко ли държави в Южна Европа ще намерят паралели днес с горните позиции.

Този незначителен търновец, без никакво намерение да се слага в същото изречение с големия търновец и държавник, все пак си позволява да смята същата позиция за единствено правилна – без значение е кого обичаме и кого не обичаме днес, и кого ще обичаме утре. Вечните  приятелства не могат да са  цел на българската политика. Единствената възможна цел са българските интереси, основани на прагматизъм и приемственост. В това предприятие трябва да участват всички обществени слоеве – едни  с иглата, други с парите, трети с умът, циганите с музиката и танците, някой днешен дядо Либен с циганските веселби и царибашийство, а някоя баба Либеница – с плетенето на чорапи и отглеждането на децата с кукурузник. С всичко наше и човешко, хубаво и лошо. Всичко това, като се държим като българи, а не като се правим на англичани, като слагаме бради на жените или като променяме приказките или историята, за да ги нагодим към някой болен европейски мозък.

Без извинение.

И накрая – знам, че мъдрите и корави като кремък българи ще намерят начин да изринат местното политическо гюбре, насъбрало се през  последните двайсетина години и страната ще се изправи след този период на тежък политически махмурлук.

Как знам ли ? Много просто. Друг изход няма.

 

PS: Днес пак е време за вестник Дума на българските емигранти и този блог, на единия, съвсем незначителен български емигрант на запад и финансист по неволя, се надява да бъде малко грахово зърно под дюшека на консуматорската съвест. И далечен отзвук от попържнята на Мунчо, онзи единствен луд, който се осмели да протестира тогава, от най-светите български страници. Той може и да беше луд, но годината беше 1876, ако ме разбирате.. Лудите, те да са живи.

2013 г.